|
Това са двете основни туристически забележителности в страната. В почивните дни покрай Байрама избираме с Фил, моя австралийски колега от ООН, по-лесната дестинация - като за начало и за проба. Приключението Петра изисква една-две нощувки, докато добре запазената антична хубост на Джераш е на по-малко от час път от столицата Аман. Аз имам и друго на ум – толкова много съм гледал Петра в разни документални филми, че се опасявам от баналността на туристическото де жа ву и дали няма да се почувствам като статист на снимките на „Индиана Джоунс”. Докато Джераш предлага не само едни от най-атрактивните римски руини в Близкия Изток, но е и един жив 40-хиляден град, а аз държа да мога да погледна и нещичко от всекидневието на йорданците. Тъй и става.
Не проучваме туристически агенции, защото край амфитеатъра в Аман вече сме се запознали със Стив от Тексас. Истинското му име е Мохамад – уестернизиран йорданец, живял дълги години в САЩ, а тук работи като частен гид. Допаднали са ни добрият му английски, мачовското му чувство за хумор и цената, която предлага – 100 йордански динара. Това са около 140 щатски долара и бързата проверка показва, че офертата е добра, щом Стив-Мохамад ще ни бъде и шофьор, и туристически водач до Джераш, за 12 часа, за двама клиенти.
Ще се отклоня, за да отбележа, че опитът ми с частни таксиджии-гидове за сметка на феодалната зависимост от Групата и Автобуса, е бил положителен в Кайро, в Йемен и при предишния ми кратък престой в Йордания. Сред практическите предимства за туриста в тази страна са още: безупречни шосета; фиксираният курс на местната валута към щатския долар; сравнително големият брой хора, които ще разберат поне прост въпрос на английски и ще му отговорят с изразителни жестове (ако не на отличен английски); едно средно към високо ниво на почтеност в дребни сделки – като нашата със Стив. Не на последно място, Аман се брои за един от най-безопасните градове на света, което със сигурност е вярно и за Йордания като цяло, сравнена с други държави от региона. Питайте Гугъл.
И тъй, с мерцедеса на Стив пристигаме за около 45 минути от центъра на Аман до портата на Адриан в Джераш. Посоката ни е на север от столицата, към границата със Сирия.
Туристът влиза в античния град през триумфалната арка, вдигната в чест на императора, посетил Джераш / Гераса през 129-130 година от новата ера. Тогава това място е било римско владение вече от около 200 години. И ще остане още няколко века център на мир и търговия, което обяснява великолепието на античните паметници.
Сред като сме преминали триумфално през Арката, от лявата ни страна е хиподрумът, но тук удряме на камък – малко са туристите този ден и шоуто с гладиаторски борби и надбягвания с римски колесници няма да се състои. Снимам японки, които се снимат с кончета и местни гладиатори без доспехи.
Нататък са декари археология и архитектура – всеки може да ги мине за един-два или за четири-пет часа според вкуса и презаситеността си от подобни гледки. Но мястото позволява чувството, че действително се разхождаш из стар град, а не просто от една древна руина до следващата. А красотата… Вижте тези колони, високи две хиляди години и с капители в коринтски стил – антични каменни цветя, разцъфнали от чудовищните си каменни вази в безкрайно синьото арабско небе… Няма за къде да се бърза, особено след като в сянката между колоните на храма на Артемида откриваме импровизирано заведение – големи ибрици с чай и кафе, студена минерална вода от хладилната кутия.
В избите под храма на Зевс – днес музейно пространство – Стив запалва цигарка на хладина и изнася на австралиеца Фил и на мен презентация за историята на Римската и Византийската империи и ранното Християнство. В Гераса е имало 13 църкви и останки от техните основи, олтари и подови мозайки са оцелели до днес. (Обаче който иска да види смайващи образци на ранно-християнската мозаична живопис, трябва да иде до Мадаба – също недалеч от Аман, но в южна посока.)
В амфитеатъра Стив ми показва точното място, където да застана и да произнеса кратка реч. „О, императоре велики, благородници всякакви и древна търговска паплач…” Чувам се сякаш имам микрофон пред себе си и слушалки на ушите, а Фил ми маха от най-далечните и високи редове, че акустиката е супер. След минута на амфитеатъра писва шотландска гайда – йорданец с „шейхски” вид изпълнява Одата на радостта. Сещам се за мерналите ми се в печата коментари за Фестивала на Джераш – консервативни критики и либерални възражения по въпроса дали прекалено много голи крака и ръце се показват по време на танцовите представления сред античните декори. Фестивалът току-що е свършил, та ние слушаме европейска музикална класика в изпълнение на гайда.
Безкрайната улица-колонада Карда – кардиологично-важният път, търговската кръвна артерия на древния град, ни връща покрай импозантен, но пресъхнал от незапомнени времена фонтан до Овалния площад – сърцето-тържище на Гераса. Керваните са тръгвали от Мека на юг, към днешен Йемен, и на север – през Джераш, където съм днес, и нататък към днешните Сирия и Ливан. Мохамед е бил тук – като прост камилар, преди откровението на Аллах да го направи Пророк.
Градът всъщност е имал доста мирни антични векове преди неизбежния упадък вследствие на неизбежни нашественици, но дори и в упадъка си е бил исторически награден с една запомняща се трагедия – земетресението от 749 година от н.е., Тогава земни пластове и кални потоци скриват великолепието му от всички обитатели, търсели по-късно тук мирен живот или гърнета с римско злато. До 19 век, когато германски ориенталисти го преоткриват.
Тексаският Стив, който има къща-палат в Джераш и твърди, че родът му притежавал земята на античния град, ми сочи наляво и надясно – „Ето, на капитела на тази колона обичах да седя като ученик и да чета за изпитите.” Гледам с недоверие цилиндричното чудовище от варовик, високо 12 или 15 метра. Докато Стив ни обръща внимание към други колони, показващи се едва на два-три метра над каменистата почва. Чудесата наоколо са всъщност разкопани главно през последните няколко десетилетия. И ние сме може би сред първите хиляди туристи за последните почти две хиляди години, които стоим нависоко, в зоната за римски благородници пред храма на Артемида. По стъпалата под нас са местата за плебса, по хълмовете отсреща – жълтеникавите и с плоски покриви къщи на днешния Джераш.
Чувствам се малко като Индиана Джоунс.
Стив се опитва да ни прецака с концепцията за обеда. Вече два-три пъти е отварял дума за добри ресторанти с традиционни йордански менюта, много по-евтини от местата в Аман, държели ги негов братовчед, племенник, братовчед на племенника… (Семействата и родовете в арабския свят са големи, също и къщите им.) Съответно два-три пъти ние с Фил обясняваме, че сме видели в Аман достатъчно заведения като за чужденци и искаме място, където се хранят обикновените джерасци. Мерцедесът на Стив обаче паркира пред някакъв ресторантски Тадж-Махал с четири пърпорещи туристически автобуса отпред.
Обединените нации се бунтуват успешно. Няколко минути по-късно сме пред “Barbeques / Cabab”, чийто собственик също е стар познат на нашия Стив. Самото барбекю е на улицата и с отлична гледка към Триумфалната арка на императора Адриан, а помещението за хранене е колкото една трета от хола на аманския ми апартамент или колкото която и да е от трите ми бани. (Упорито настоявах за по-малко жилище, ама не се намери.) Място за две маси. На едната маса йорданка – руска снаха, гощаваше руския си свекър, на другата седнахме ние. Кебапчетата – по-големички от нашите и току-що изнизани от шиша, плюс малко хумус, прясна салата, туршия и безалкохолно – десет динара на калпак.
Стив категорично отказа да платим обеда му. После ни покани на кафе, чай, диня и курабийки в замъка си на един от хълмовете над Джераш. Но това е друга история.
Еднодневната екскурзия се запълни с посещение на средновековната крепост в Аджлун – добре запазен свидетел на борбите между кръстоносците и освободителя на Йерусалим Аладин / Салахадин. Това е чудесно място за всеки, който би желал да допълни филмовите си впечатления за миналото („Небесно царство” на Ридли Скот) с досег до стар дялан камък и влажен лъх на легенди.
От високите кули се откриват гледки към места, обвеяни с мека мараня и библейска романтика – Галилейското езеро, Йерихон, планините край Йерусалим, долината на река Йордан…
Най-хубавото за мен обаче бе самото половинчасово пътуване от Джераш още на север към Аджлун през една от най-зелените местности на иначе пустинната Йордания. От всяка серпентина нагоре по хълма се разкриват полегати скатове с евкалипт, борове и градини с маслинови дръвчета.
Което пък ме подсети за планината Небо от едно мое предишно посещение в Йордания. Това е мястото, където според библейската легенда Бог е позволил на Мойсей да зърне отдалече Обетованата земя – след трийсет години странстване из пустинята начело на израелското племе и малко преди смъртта на водача. През ХХІ век Обетована земя се вижда от върха на Небо/ Нибо като една жълтеникава пустош. Историята – включително ранно-християнският храм, - е по-впечатлителна май от географията.
Обаче наблизо е Мъртво море, където покрай кално-курортните забавления имаш уникалната възможност да се снимаш край пътен знак, който убедително твърди, че точно на това място от кръста надолу си под световното морско равнище, а от кръста ти нагоре се мерят всякаквите други географски височини…
Тъй или иначе, зелената гледка между Джераш и Аджлун беше нещо, което си струваше да видя преди пак пустинния път към Петра – иншалах, или ако е рекъл Господ, както се казва в този свят.
Велко Милоев
Август 2012
Още за Йордания от автора вижте тук             |
]
2
]
КОМЕНТАРИ
| 20.10.2012 00:11 | #301
Petra?
Напиши коментар