Обезличена Европа

Преди месец напуснах Гърция, за да посетя няколко любими европейски градове, които обичам, с които ме е свързала съдбата и в които винаги с радост се завръщам. Срещнах се с приятели от младостта, разпилели се из Европа. Напълних цял куфар с размисли, впечатления, но и разочарования. Обединена Европа е успяла да обезличи градове, държави и най-вече – хората. В Прага видях германизирани славяни, които все още говорят на чешки в черквите, но всяко изречение от месата тутакси се превеждаше и на английски, като в телевизионен сериал. Въпреки наличието на достатъчно места за сядане, по каменния под на прекрасния храм бяха насядали върху раниците си туристи с халки по носовете и замъглени от умора и евтина бира погледи.

В Полша срещах славяномразещи славяни, а на „Марияхилферщрасе“ напразно се ослушвах да чуя напевния австрийски говор. Нямаше ги и прочутите вурстхени с филийка черен хляб и горчица. Имаше безвкусни дюнери. Във виенската опера играеха " Риголето" пред публика от стотина човека, предимно японци. Декорите бяха обидно бедни за това елитно и великолепно изкуство.

А ЮНЕСКО на свой ред е заплашило да извади от списъка на защитените паметници Чешки Крумлов - един приказен град, ако не отстрани от парка на замъка театъра! Той е единствен по рода си, защото седящата публика се върти със специален механизъм към всички посоки на естествения парк, който е сцена на театралното действие. Имала съм щастието да присъствам на представление там и усещането е уникално. Още по уникално е, че ЮНЕСКО иска ликвидирането на театър, който на година се посещава от 50 000 зрители и в програмата си има по 15  постановки на сезон?!

В същото време в Прага, точно пред пражкия дворец е опънала палатка американската верига за кафе „Старбъкс“. Едва успях да побера всичките чудатости на обезличена Европа в куфара си, който се превърна в кутията на Пандора.

За времето, през което липсвах, тази същата Европа беше успяла да подготви грандиозен спектакъл в Гърция, чиято премиера е след ден /публикацията във Факел.бг е от събота – бел. ред./. Колкото и да се мъча, не мога да разбера това траги комедия ли е, или водевил. Нарича се "Референдум за една седмица". Много драматурзи са се упражнявали в жанра. Режисьорът обаче е неизвестен! Съдържанието е следното: един  народ трябва да избира "ДА" или "НЕ", без да му е ясно за какво точно е изборът. Този народ обаче има история. Самият той е просветил човечеството с такива понятия като демокрация, свобода, етика и т.н. Националният празник на този народ е "НЕ". По време на Втората световна война, когато фашистка Италия предлага да влезе в Гърция без тя да се съпротивлява, тогава този народ казва "НЕ" и се вдига на въоръжена борба. Дава много жертви, но побеждава и "НЕ" влиза в историята. Сега там ще влезе режисьорът, понеже великодушно е предоставил правото на един достоен народ сам да избере каква да е смъртта му.

На 7 юли завесата ще падне и аз няма нито да аплодирам, нито да освиркам този политически водевил, който след Гърция ще започне своето турне из обезличена Европа.

И докато всичко това се случва, съдбата ме покани на друго погребение. Преди около месец почина наш стар и добър приятел от Австрия. Повече от двадесет години той прекарваше лятната си почивка в Гърция. Отначало имаше яхта, после като остаря я замени с къща с балкон, пълен с мушкато и изглед към морето. В Австрия имаше собствен завод. Пристигаше винаги със запаси от австрийско вино и салами. Така и не се научи да се наслаждава на гръцката кухня. Седеше на балкона, ядеше сандвичи и ябълкови щрудели и пиеше възкиселото си австрийско вино. За двадесет години не се научи да казва и "кали мера" /добър ден/. Не че е толкова трудно, просто беше австриец. Аз бях връзката му със света около него - тоест с рецината, ригана, маслините и тихото подрънкване на бузукито на съседа, през някоя лунна вечер, изпълнена с дъх на море.

Спомням си как веднъж дойде при мен и държеше карта на Гърция. Беше решил да се разходи със семейството си до Олимп и ме помоли да му отбележа пътя до храмовете. Чудех се как  тактично да му обясня, че там храмове няма и никога не е имало. А той още по-учудено пита: "Ама никакви ли развалини не са останали?" Боже, този човек беше обиколил цялото земно кълбо, а не различаваше митология от история. Беше тръгнал да я разглежда, само че тя се чете. Каква сила на духа и на фантазията са имали древните елини, за да накарат човека да повярва, че не е сам в космоса, че има някъде богове, които се грижат за него. Това е харизма, която се дава свише. Европа неслучайно си е избрала гръцко име, вместо Гретхен или Гертруде, защото така е повярвала, че боговете ще я пазят и ще пребъде. Какво обаче ще решат на Олимп, това никой не знае.

Преди месец нашият приятел от Австрия ни напусна завинаги. Цялото му семейство е тук, в Гърция, на балкона с мушкатото. Последното му желание било да разпръснат праха му по гръцкото море и съседът да свири на своето бузуки. Странно нещо е човекът. Едно кали мера не се научи. Пиеше рицина с нежелание, не се беше опитал дори да разбере нещо от духа на този народ, и бузукито го харесваше само ако свири тихо, а на края иска да остане за вечно тук, без да е разбрал магията на тази земя и на този народ. Сърцето му я е усетило и я е пожелало. А иначе има и Дунав - дълбок и широк, колкото му душа иска, и валс на Щраус е могъл да си пожелае. Но  в предсмъртния час душата му е казала "НЕ". Избрала е да бъде погребана заедно с Гърция на фона на един геополитически спектакъл, с неизвестен режисьор, за който се досещам, но ще си мълча, защото е прието на погребение да се мълчи.

Елена Пеева - Никифоридис

Прочетено във Факел.бг