свят
За Гергьовден в "босненския Йерусалим" - Сараево
18.05.2023 14:19
Покрай сенките на османските мостове, през виденията за Мехмет паша Соколович, Богородица и Тесла, та чак до проектите на Емир Костурица и пирамидите "Алтън баир": младата държава Босна и Херцеговина (БиХ) иска да развива устойчив туризъм.
[...  ]
Драскулки от Йемен
28.02.2008 10:03
- Велко Милоев
В края на февруари си правя слънчеви бани на балкона на моето временно жилище в Сана.
|
|  |
Щастлива Арабия. Вече месец всеки мой ден започва със сияен изгрев и слънцето свети в безоблачното небе до вечерта, когато мракът идва изненадващо бързо, почти без здрач. Сана – столицата на Йемен: два милиона, бели сгради с плоски покриви, много камък, бетон и асфалт, - е на тропическа географска ширина и на две хиляди метра над морското равнище, та тук целогодишно е постоянно топло, но не прекомерно горещо. Петък е – ден за джума, главната молитва за цялата седмица, а четвъртък и петък са официалните почивни дни и несекващата какафония от клаксони под прозорците ми е стихнала с няколко децибела. Пия си чая с кардамон на балкона и се радвам на Божията благодат. Утре си тръгвам. Не знам арабски, а помощник и преводач имам само за през работното време, но се оправям някак. Навсякъде май по света хората следват универсални правила за комуникация – казваш нещо на своя си език бавно, ясно и вече на половина са те разбрали. Повтаряш го няколко пъти и става съвсем убедително. Простодушната сърдечност на тази хора ми помогна да се поотърся от нормалното напрежение в непозната среда, където е шумно, говори се на висок глас, все едно че постоянно се карат, а аз нищо не разбирам. Какво става зад гърба ми? Дадох си сметка колко предразсъдък съм прекарал през границата. Стоя една сутрин на улицата – гринго отвсякъде, и докато чакам служебната кола, ме приближава младеж с някакви книги в ръка. Е, сега, казвам си, ще се опита да ми продаде или изпроси нещо и някаква струнка в душата ми се опъва, приготвям се за съпротива. Обаче младежът – спретнат и усмихнат, само ми съобщава: ”Мистър, ай стади инглиш” и ми показва учебниците си. Похвалвам го и той продължава доволен по пътя си. Вади Дар. Децата край пътя ни махат – автомобил с “бели хора” едва ли минава всеки ден през тяхното бедно градче – и това ми напомня за някакви пасторални времена, когато в България децата махаха на преминаващия влак. А като спрем, ни наобиколят и зяпат с натрапчиво, но невинно любопитство. Не просят, радват се на събитието. Има и просяци, разбира се. На всеки светофар в Сана деца се струпват край автомобилите – момчетата продават шишета с минерална вода, а девойчета, забулени в черно, протягат ръка през спуснатото стъкло – и дланта, отворена за милостиня, и всичко до петите е скрито от черната наметка. Хабаба е много стар град – древен вероятно, като много йеменски селища, а сегашните многоетажни постройки подслоняват хора вече няколко века. По тесните улички газя всякакъв боклук, в краката ми се стичат отпадни води, мирише лошо. И в Сана няма контейнери за смет, обаче коли прибират всеки ден найлоновите торбички с отпадъци, които хората оставят пред домовете си. В Хабаба боклукът явно не е почистван от години, сигурно и затова туристите като мен са малко.
|  |
Децата ги причакват. Момиченцата: “Сура – бакшиш!” Тоест снимай ме, ако искаш, но си плати. Момчета ме наобикалят на площада. “Пън, пен”. Не разбирам. Шарят с пръстче по дланта на лявата ръка. “Калем”, казва едното и тогава ми светва – просят моливче, писалка. Беднотия. Това с дланта ми е вече познато. Току-що съм пристигнал в Йемен, настаняват ме в столичния хотел "Тадж" - по името на древното и славно Сабейско царство. Пиколото ме чака край рецепцията и пита коя стая са ми дали. "Фоур, оу, сикс, казвам - 406". Той си записва с химикалка номера върху дланта на лявата си ръка и повлича куфарите ми към асансьора. А в магазина, където търся адаптор за лаптопа си, продавачът си записва пак върху дланта волтите и амперите и тръгва да проверява сред лавиците. Тадж - "Короната на Шеба": загадъчни, древни имена оживяват закърнялото ми сетиво за романтика. Не мога обаче да видя "короната" Мареб - столицата на прочутата сабейска или, както ние я знаем от Библията, Савска царица, която изпитвала с гатанки мъдростта на цар Соломон, а той на свой ред бил омагьосан от мъдростта и хубостта й. В района на Мареб се навърта Ал Кайда. Смята се, че те убиха миналата година с кола бомба шестима испанци, тръгнали да видят руините на прочути палати и храмове. На север от Сана пък, в района Сада, действат шиити отцепници, правителството ги е оградило с войски, ту се стреля, ту се преговаря. Не ми дават да ида дори в Таиз – голям град, където е централата на една от двете неправителствени организации, с които трябва да работя. Таиз е безопасен, но пътищата не били – мога да летя със самолет, ама по добре партньорите да дойдат в Сана. Това е много против стила ми на работа, но се налага да го преглътна. В много райони контролът на правителството е символичен. В пустините на изток племенни вождове отвличат чужденци за пари или да изнудят правителството за някаква инфраструктура за бедните им райони. Няма да видя с очите си и “пустинния Манхатън” – петвековните кирпичени “небостъргачи” в Шибам, Хадрамаут. Провинцията Хадрамаут се смяташе за безопасна, докато миналата Коледа неизвестни бандити - Ал Каида? – застреляха от крайпътна засада няколко белгийски туристи. Наред с неразвитата, почти отсъстваща инфраструктура тероризмът доубива шансовете за развитие на туризма. Бандитите сигурно точно това искат – никакви чужденци в страната. Безкрайно жалко. Старинните архитектурни паметници на Йемен са изключително своеобразни. Хората тук са градили многоетажни домове много столетия преди европейците. Смята се, че традицията на къщите-кули се е запазила още от предислямските времена, примерно отпреди около 1500 години, а в Сана и в Тула се разходих сред пет-шест етажни жилищни постройки от камък и тухла или кирпич, за които се твърди, че са на по седем-осем века!
| | Друга незабравимост, която видях при кратки излети извън столицата, са средновековните градове-крепости по непристъпните върхове на планините - със стени, кули и дъгообразни сводове от дялан камък без никакъв свързващ материал. Каменни блокове за основа, а нагоре – кирпич, по пет-шест етажа. Но големият туристически шанс, дори ако имате само няколко часа за разходка в столицата, е Стара Сана. Тази разходка неизбежно ще започне от Баб ел Йемен или Вратата на Йемен, както безкрайно сполучливо се нарича главната порта в крепостната стена на стария град. И веднага насреща ви са тези смайващи “кооперации” – с по един-два етажа от камък, а нагоре още три-четири от неизмазани тухли. Богатството на белосани орнаменти – рамки и сводове на врати и прозорци, корнизи и фризове, изящни каменни или метални решетки придават на “пустинните” цветове на естествения строителен материал ориенталска гиздавост и пъстрота. Най-удивителното е, че това място – едно от най-древните селища в Арабския свят, според някои – най-старият постоянно обитаван град на планетата, е днес напълно, съвременно живо. Само на крачка от шумните пазари със стоки като за туристи – сувенири, подправки, мириси, злато, богато украсени ножове и какво ли не още, в тихите улици играят деца, магазините с все така наканджурени витрини вече предлагат обичайни домашни потреби. Тук децата не ме притесняват с просия, но щом ме забелязват с фотоапарата в ръка, ме приближават и застават като за снимка, а щом видят готовата снимка на дисплейчето, надават възторжени писъци. Радост, радост.
| | Тук снимах децата, танцуващи с ножове. Йеменското общество е много мачо и един от видимите белези за това са джамбиите – изкривени плоски кинжали, нещо като малки ятагани, в претенциозно украсени ножници. Поне половината мъже по улиците на Сана ги носят затъкнати в също богато украсени, везани и инкрустирани колани върху дългата бяла туника или над увитата около кръста поличка. Джабмията е знак на стари традиции, оръжие в нередките свади, реквизит в мъжкия танц, но май преди всичко – белег на мъжественост. За мен, чужденеца, бе странно да виждам и 12-13-годишни момчета, докарани също като бащите си – с шала на главата, увит подобно на чалма, туниката, колана и... джамбията на кръста. Доколкото забелязах, малолетните ножоносци са по-чисто и добре облечени от повечето деца по улиците, вероятно - по-заможни. Виждал съм ги зад волана на големи и лъскави джипове – редом до грейналия от гордост баща.
| | Първият ми и засега единствен приятел тук - Ахмед, който с часове ме е возил с раздрънканото си такси из Сана и околностите, ги коментира така: “Богати хора, но прости, необразовани.” Сигурно е прав. Ахмед е от една човешка категория, каквато съм забелязвал и в други недоразвити страни – онези, които искат и се опитват да правят нещо по-добро за семейството си и за себе си. Без да са се уестернизирали или американизирали, без да са отрекли традицията, искат да се измъкнат от застоя и беднотата. Завършил инженерство, дошъл в столицата, работи в едно министерство, но решил, че му трябват още пари за децата. Йемен е страната с най-високата раждаемост в света и средностатистическата майка износва седем деца, но Ахмедови имат само три и всичките ходят на училище (неграмотността тук е 50 процента, 70 на сто сред жените). Та Ахмед научил английски и започнал да вози туристи. Понеже е честен, сърдечен и скромен – клиенти не му липсват. Облича се традиционно или по европейски, все с шала на главата, не носи джамбия. Няма интернет у дома, но си проверява пощата в компютърен клуб. Обича да седнем в “национален ресторант” и да си топим със залчета от общата чиния. Върху стъклото на неговата, шофьорската врата на автомобила му са залепени полупрозрачни стикери с лика на президента. “Да ме пази от слънцето, обяснява, знам, че нищо не мога да очаквам от него.” Харесвам Ахмед. Освен всичко друго е и много внимателен шофьор. Когато жена ми видя първите снимки, изпратени от Сана, прокоментира: “Улиците май са пълни с клечащи мъже.” Вярно, мъжете тук – както вероятно изобщо из Ориента – явно не стоят прави без належаща причина – например преместване от една точка до друга. Което веднага ме подсеща за вица “Вуте, що копаш седнал?”
| | Но в ситуация, когато балканецът би седнал – не наистина да копа, ами например на улицата, да зяпа минувачите – мъжът от Сана ще прилегне. Опрял плешки на стената и изпружил нозе на тротоара, сред разхвърляните наоколо отпадъци. На пода на магазинчето за сувенири в чакане на купувачи. Или дори в магазините за живи птици ги виждам да лежат на цимента между клетките с кокошки. Нямат столчета. Обаче клишираните ми представи за ориенталския мързел се сблъскват и с някои опровержения. Ако като мен имате дори само половин или един свободен ден за разходка с автомобил извън Сана, ще видите няколко невероятни крепости като нарисувани от детска фантазия – върху тесни площадки по върховете на непристъпни скали. Мисля си какъв титаничен труд е било качването и зидането на тежките каменни блокове на място, където само на орела би му хрумнало да си направи гнездо. Е добре, знаем, че днешният арабски свят не е това, което е бил през средновековието.
| | Обаче друго йеменско чудо ме впечатли още по-силно при автомобилните излети около столицата – нивите. Съвсем малки за нашите представи и разделени от огради, в които като се взреш – а те са едно дантелено чудо на сухата зидария – се замисляш как с години вероятно голото, каменисто плато е било почиствано от скалния трошляк, за да се освободи парче земя за градинка – там, където се разчита на вода през дъждовния сезон от околните планини или пък се вади от кладенци. На други места пък градините се катерят терасовидно нагоре, в подножията на планините или пък цялата планина е насечена от идеално подравнени тераси, укрепени със зидове от камък – комай единственият ресурс, който тук е в изобилие. Отвисоко гледката е незабравима. Стръмни жълто-кафяви склонове, голи и сурови – на такова място европеецът най-много да насади лозе, а арабинът – както си е лежал? или жените му? – е копал, пресявал и заравнявал, та сред пустинните природни цветове окото се радва тук-там на зелени градини – през февруари. Казват, че като почнат дъждовете, всичко ставало зелено. Овошките цъфтят през януари и февруари. Някога тази част на света е била наричана от древните “щастливата Арабия”, Арабия Феликс – но дали заради божието богатство на оазисите по пътя на керваните, или заради градините, които човекът е отвоювал от пустинята – не знам. В самата Сана обаче няма много зеленина. Наред с другите жестоки проблеми, заради които Йемен в някой близък ден може да бъде определен като пропаднала държава, казват, че след десетилетие-две в тази страна в крайния юг, на общо взето пустинния Арабски полуостров, може да настъпи истинска водна катастрофа. И в двора на голямата къща - палат по нашите представи – на Хани, с когото работим заедно, няма градина – водата е прекалено скъпа. От балкона на моя “мебелиран апартамент” на четвъртия етаж разглеждам плоските покриви наоколо. Върху всеки има поне един резервоар от кубик или два най-малко. Периодично минава цистерна да ги пълни и за това се плаща солидно според тукашните стандарти. Старинните градове-крепости край Сана като Тула или Хабаба – една ориенталска смесица от средновековна архитектурна романтика и потискаща беднота, имат обширни каменни резервоари за събиране на дъждовна вода. Мога само да си представям какви живинки щъкат след жабуняка, но видях мъжете да си мият краката и лицата пред молитва, а жени да пълнят тенекиени кутии за домакински нужди.
| | А край градчето-крепост Баут Боус резервоарът е модерен и на около километър извън селището – жени покрити в черно до петите, мъкнат по огрения от слънцето камънак бидони с вода до къщите си на върха на скалата. Докато населението на страната расте изключително бързо, нивото на подпочвените води непрекъснато спада. Съседите на Хани се отказали от кладенеца в двора си, който копаели все по-надълбоко, когато и на 200 метра водата им свършила. За напояване и водоснабдяване в Йемен се помпа вече от невероятните за мен 500 – 600 метра, тоест черпи се от много стари, практически невъзстановяеми пластове. Обаче според младия господин Арафат – неправителствен активист – 70 на сто от водата за напояване отивала в плантациите с кат – популярния, традиционен и напълно легален местен наркотик.
Кат - Catha edulis, семейство Celastraceae, е ендемичен за Арабския полуостров и Източна Африка, бавнорастящ храст (или ниско дърво). Вечнозелените му листа съдържат алкалоида катинон, с подобен на амфетамините стимулиращ и възбуждащ ефект. Световната здравна организация го е определила като наркотик, водещ до умерена зависимост. Забранен в много страни, кат е дълбоко вкоренен в йеменския бит. Според Ахмед който имал поне едно дръвче, се смятал за заможен, а край Сана видях много и обширни плантации. От върховете на дръвчетата се секат младите клонки и така се доставят в градовете. Юноши и възрастни, богати и бедни си купуват кат всеки следобед, пасат листата и събират сдъвканата маса на топка в бузата си. И тя остава там не знам колко дълго. Качвам се в такси и гледам младежа шофьор – с джабмията, затъкната в колана над захабената бяла роба и с буза, издута като че ли има ужасен абсцес. Абе, да бях почакал друго такси.
| | В магазина продавачът мърмори неясно на преводача ми, защото устата му е пълна. Веднъж останах в офиса малко по до късно от обичайното четири следобед и като си тръгвам – гледам шофьора Абдул с издута буза. Явно в други дни е отлагал дъвченето за след работа, но този път не беше издържал. Доколкото разбрах, няма големи имуществени и социални различия в употребата на кат, освен че богатите си позволяват по-скъп и качествен материал или че в образованите семейства децата не дъвчели до пълнолетие. Обаче, ако една евтина дневна доза е около пет щатски долара, а средният месечен доход на семейство ми казват, че бил стотина долара, дори в домакинството да има само един мъж – а и жените дъвчат - сметката не излиза. Естествено, не съм първият чужденец, който прави такава сметка. И други са питали – как връзвате двата края? Възможен отговор – не знам, Алах помага. Отговор от активистите срещу кат – ами бащите пращат децата си да работят вместо на училище, за да изкарат пари за дрогата. Опитвам се да измисля някаква “положителна” перспектива в размишленията си за дъвчещото население на Йемен. За някоя непушеща нация например моята цигара, стърчаща почти постоянно от устата ми, сигурно е не по-малко неестетична от издутата буза на преживящия йеменец, също толкова неразумен, скъп и вреден навик. Тук май много по-малко се пуши и почти не се пие. Като чета, че правителството не може дори да помисли да забрани или ограничи ката – тъй масова и дълбоко вкоренена е тази традиция – се сещам за “ракиените бунтове” у нас срещу акциза върху домашния алкохол. Доказаните вреди от тютюна и алкохола са сигурно по-големи от рисковете на ката, обаче пък никоя балканска икономика не е толкова зависима и подривана същевременно от нездравословните навици на народа. Предлагаха ми кат – не щях. От ракийка по-щях да се изкуша. Предпочитам да пия сок от джинджифил и кафе или чай с кардамон. Названието на сорта кафе мока идва от древно йеменско пристанище. В голям ресторант близо до канцеларията ми си поръчвам “йеменско” или “ливанско” кафе. За по-сигурно използвам кратки, безглаголни изречения – “Йемени кофи, плийз” и соча с пръст съответната позиция в менюто. Усмивки, разбиращо кимане, чакане... Идва сервитьорът за консултация – “Търкиш кофи?” “Йемени, плийз.” “Търкиш?” “Йемени, бе дивак такъв! Нали ти го показах в менюто!”. След втория подобен случай започвам май да разбирам – сигурно искат да избегнат възможното недоразумение – че като чужденец очаквам еспресо, каквото нямат, и че не искам обичайната за гринговци нес-алтернатива, а наистина съм готов да погълна кафе, сварено в джезве, сиреч “турско”. Следващата консултация с келнера е по въпроса със захар или без... В Европа този въпрос е решен удивително просто – носят ти захарта отделно. Не съм сигурен, че цял живот ще си пия кафето или чая, подправени с кардамон или карамфил, но чувствам душата си изпълнена от чудноватия аромат и февруарското слънце на моя балкон на четвъртия етаж в Сана, Йемен, Арабия Феликс. Има много да уча за тукашните нрави и обичаи, но нали пак ще идвам? Внезапно излиза вятър и сивкава мараня покрива небето. Тази нежна пясъчна буря, дошла от пустинята, била един от предвестниците на дъждовния сезон. Когато изумителните тераси на почти три хиляди метра надморско равнище ще станат изцяло зелени. Искам да видя това, да дойда пак. Инш-Алах, или Да даде Господ.
Велко Милоев, Сана, февруари 2008
|
Страница 1: [ първа] 1 2 3 4 5 [ »] [ последна (20)] |
|
2
]
КОМЕНТАРИ
Напиши коментар